На един остров живеели Щастието, Тъгата, Мъдростта, Любовта и всички останали чувства. Един ден им съобщили, че островът ще потъне, затова всички си направили лодка и отплавали.
Останала само Любовта, която отложила заминаването си до последния момент.
Когато островът останал педя над водата, Любовта помолила за помощ.
Първо се обърнал към Алчността, но тя се оправдала.
- Съжалявам, но лодката ми е пълна със сребро и злато, няма място за теб.
- Тогава Любовта попитала Суетата, която минавала в красив кораб.
- Моля те, Суета, помогни ми!
- Не мога, Любов. Цялата си мокра, ще изцапаш хубавия ми кораб.
- Тъгата минавала наблизо, но на воплите за помощ отвърнала.
- О, толкова съм тъжна, трябва да остана сама.
- А Щастието, заето с еуфорията си, изобщо не е забелязало.
-
Внезапно се чул глас
- Идвай, Любов, аз ще те взема – рекъл един старец.
Доволна от късмета си, Любовта не попитала къде отиват. Когато стигнали сушата, старецът продължил своя път. Тогава тя осъзнала колко е задължена и попитала белокосата старица,
МЪДРОСТТА
- Кой ми помогна?
- Времето - Отвърнала Мъдростта
- Но защо?
Мъдростта се усмихнала и отговорила.
- Само времето е в състояние да разбере колко ценна е ЛЮБОВТА.
-
